Понякога не са нужни цели дни, за да се случи една история.
Понякога са достатъчни два часа, един град и двама души, които ти позволяват да ги видиш такива, каквито са.
В края на февруари София беше студена, сива и някак особено кинематографична. Не търсихме красиви места. Търсихме моменти. Решетъчни врати, отражения, сенки, движение, светлина, която се появява само за секунда и после изчезва.
И постепенно градът започна да става част от историята.
Една целувка зад решетката. Сянка, която казва повече от самите хора. Размазаният трамвай, преминаващ зад тях, който е един своеобразен фотографско-философски разказ за любовта (виж статията в блога). Малки фрагменти от един следобед, които поотделно изглеждат случайни, но събрани заедно започват да разказват нещо съвсем различно.
Тази фотосесия беше една от онези, които остават.
Не защото всичко беше идеално. А защото за първи път усещах все по-ясно, че не просто снимам хората пред себе си, а започвам да изграждам своя начин да ги виждам.
Само два часа.
Но понякога точно толкова са нужни, за да направиш една крачка напред.
„Целувка“ — фотография, част от кандидат-магистърското ми портфолио, представено в Националната художествена академия.
